Кризата на публичните политики в развитите страни Минев 2011

.

Все повече хора забелязват, че нещо в публичните политики не е наред. Обясненията, с които се аргументират едни или други компоненти на публичните политики, все по-често остават неразбираеми за хората или предизвикват недоумение, а понякога просто противоречат на здравия разум. Логично следствие от това състояние на политиките е главоломният спад на доверието към публичните политики и техните творци. Сигурно Гидънс е прав когато твърди, че доверието се превръща в ключов проблем на съвременните общества. Но как може да се поддържа доверие към вземащите решения, когато практическият опит, знанията и наблюденията на хората все повече ги убеждават, че публичните политики в най-добрия случай са безпомощни да се справят с предизвикателствата на взривно нарастващите „социални проблеми“ на хората. Лошият случай се определя от предположението, че публичните политики сами пораждат голяма част от нарастващия поток от социални проблеми. Неадекватни политически решения наистина често пораждат повече проблеми отколкото решават. Нещо повече, съществуват признаци, че публичните политики са поле на грандиозни измами. Някои изследователи смятат, че за такова убеждение има сериозни основания и използват изрази като „невротично мамене“ по отношение на някои политически решения. Такива политики не могат да идентифицират и неутрализират социалните проблеми (рисковете), които заплашват обществата: те по-скоро пораждат такива рискове.

Когато изследователите на рисковете забелязаха бума на т. нар. „нови рискове“, те насочиха търсенето на причините за тях към създаването на знание, респективно - към науките като специализирани системи за създаване на знание. Авторитетни представители на рисковия анализ изказаха мнението, че системите за производство на знание систематично произвеждат и незнание, „серийно произвеждана несигурност“.